Село мило, село родно

Представете си, че сте си на село...

Представете си, че пролетта е напреднала в раззеленяването и без вашата активна наблюдателна мисъл... Абе направо не сте разбрали как се е разлистило за два месеца... че и вързало на места...
Представете си, че разхождате кучето си на близкия баир до близката гора...
А сега си представете, че поляните са отрупани с разноцъфнали тревички... И белите бъдещоягодни цветчета привличат безотказно погледа ви и небрежно напомнят за Strawberry fields forever ...
Доловете и нюанса на безкрайно носещия се аромат на позната но неразпознаваема билка...
Разгънете въображението си и за слуховото възприятие, което получавате от лек ветрец спускащ се плавно по съответната изобарна повърхност в приземния граничен слой >:)... полъх преплетен с кучешки лай и овчи такъв... звънците на отдалечаващо се стадо крави... и радостен писък на обаятелно хищни лястовици при вечерен полет-лов на насекоми...

И в тази приказка изведнъж покрай иначе зеления ви път изниква нещо оранжево!!! Тук ненадейно бъдещето ви се разплита в два отделни свята: един, в който блаженството ви изтрива натрапените неприказни елементи и продължава да догонва безотговорността на кучешката му компания нейде напред; и друг, в който вкорененото любопитството на човешката ви природа (погубило достатъчно хора, но и направило забележителни открития) ви тласка към разгадаване на тайната на "Оранжевата мистерия".

Сега е момента да изберете в коя част на пространството-времето ще попаднете. За първата натиснете зеления бутон, за втората - оранжевия...

Представете си, че сте натиснали оранжевия.
Представете си, че прескачате вадата на отдавна пресъхналата река и с нарастващо разочарование, но пък със стопяваща се благодат, се приближавате към нарушилата хармоничното ви равновесие неестествено цветна картина...
А сега си представете Разочарованието, когато откривате найлонова торбичка...

И ний мълчим мълчим... загледани в пейзаж...

Тук вече част от вас хвърля отчаяно огнено ласо към първия свят, но повратната точка отдавна е преминала. Навеждате се и взимате чантичката. Докато разсъждавате дали здрава чанта сред зеленото поле не е ясен знак свише/снише да направите пролетното почистване на поляната се сещате как любимите ви хора вече ви смятат за луд с профил близък до този на клошар. Примиренчески решавате, че ще приберете само чантата в джоба си и няма да я използвате по предназначение - за други рециклируеми боклуци. И представете си напук на нормалната/моралната логика тръгвате полунарочно по напълно неотъпкани пътеки, но съдбата упорито насажда в краката ви ягодови цветове, други сини цветчета и разбира се пластмасови шишета. И сега отново светът ви се разделя на два: един, в който вие сте ЛУДИ и друг, в който ВИЕ сте луди. И при така създадената пространна възможност на неизчерпаем ИЗБОР не ви остава нищо друго освен да изберете лудостта...

Добре, че шишетата са поносимо малко а чантата преносимо голяма!

А кучето продължава да си препикава доволно всеки храст по пластмасовия ви път...

Представете си че това не се е случило... не можете (нали? дали?)... а и не трябва :)!

П.П. На село все още няма контейнери за разделно събиране, но пък в града( на 10км) има :)!!!

P.I.F.

Най-сетне!

Мноогоо отдавна се канех да посетя Маската и да се насладя на ПИФ, но последната една година все нещо ме спираше. Ту кофти ден, ту липса на компания, ту липса на настроение, ту прекалено морал...

Но тази събота звездите блеснаха по правилния начин:)!

И се сбъднаха много желания наведнъж... е вярно с няколко месеца по-късно(10 например). И все пак се позабавлявахме с любимите ми хора - много от тях, които не бях виждал отдавна! И някой които виждам от скоро ;p и се надявам да виждам по-често :)!

Обаче трябва да си призная - малко сме поостарели... и ПИФ и тях ги мързи вече сякаш...

Забавно беше да има около теб и хора, които не се възхищават дивно на групата, но за сметка натова се раздават на музикалните паузи :)!

Безкрайно благодарен съм на всички, които ме изтръгнаха от обхваналото ме ежедневие и ми причиниха съботната вечер!

Благодаря ви!

900 километър

И ний лепиим лепиим лепим!

В петък осъзнах, че освен супер невероятно и чудесно средство за предвижване, колелото си е и бреме. Точно в момента в който съм се пристрастил към карането и не си представям живота ми - особено този в София - без колело. Сигурно и с кола е подобно.

А самата история... Двоумях се дали да мина през Ловен парк за по-приятно или да бича по улиците за по-бързо. Разбира се избрах предвечерната песен на птиците... И хоп... спуках задна гума точно на входа на гората...

Не съжалявам за магията на вечерния горски хор... но съжалих за бремето - колело със спукана задна гума - което ми се наложи да мъкна чак до вкъщи... Не бях подготвен - нямах инструменти.

И така - чудесни 900 км, спукана гума, изтъркани спирачки, ръждясали тук таме части...
И супер удоволствие от преживяното!

Размисъл за любовта

Последната седмица някоко приятелки независимо една от друга поставиха пред мен (не)явно въпроса за това дали отношенията с партньорите им могат да се нарекат любов...

И от два дена от главата ми не може да излезе една песен на P.I.F., която сякаш е един от милионите възможни отговори как ли би трябвало да чувства обичащия своята половинка:

...
Всеки ден да почва с теб
и да свършва пак със теб,
аз мечтая за това.
...

Ех... и аз мечтая за това... или по скоро да не бях на сала...

PIF са велики!