Село мило, село родно

Представете си, че сте си на село...

Представете си, че пролетта е напреднала в раззеленяването и без вашата активна наблюдателна мисъл... Абе направо не сте разбрали как се е разлистило за два месеца... че и вързало на места...
Представете си, че разхождате кучето си на близкия баир до близката гора...
А сега си представете, че поляните са отрупани с разноцъфнали тревички... И белите бъдещоягодни цветчета привличат безотказно погледа ви и небрежно напомнят за Strawberry fields forever ...
Доловете и нюанса на безкрайно носещия се аромат на позната но неразпознаваема билка...
Разгънете въображението си и за слуховото възприятие, което получавате от лек ветрец спускащ се плавно по съответната изобарна повърхност в приземния граничен слой >:)... полъх преплетен с кучешки лай и овчи такъв... звънците на отдалечаващо се стадо крави... и радостен писък на обаятелно хищни лястовици при вечерен полет-лов на насекоми...

И в тази приказка изведнъж покрай иначе зеления ви път изниква нещо оранжево!!! Тук ненадейно бъдещето ви се разплита в два отделни свята: един, в който блаженството ви изтрива натрапените неприказни елементи и продължава да догонва безотговорността на кучешката му компания нейде напред; и друг, в който вкорененото любопитството на човешката ви природа (погубило достатъчно хора, но и направило забележителни открития) ви тласка към разгадаване на тайната на "Оранжевата мистерия".

Сега е момента да изберете в коя част на пространството-времето ще попаднете. За първата натиснете зеления бутон, за втората - оранжевия...

Представете си, че сте натиснали оранжевия.
Представете си, че прескачате вадата на отдавна пресъхналата река и с нарастващо разочарование, но пък със стопяваща се благодат, се приближавате към нарушилата хармоничното ви равновесие неестествено цветна картина...
А сега си представете Разочарованието, когато откривате найлонова торбичка...

И ний мълчим мълчим... загледани в пейзаж...

Тук вече част от вас хвърля отчаяно огнено ласо към първия свят, но повратната точка отдавна е преминала. Навеждате се и взимате чантичката. Докато разсъждавате дали здрава чанта сред зеленото поле не е ясен знак свише/снише да направите пролетното почистване на поляната се сещате как любимите ви хора вече ви смятат за луд с профил близък до този на клошар. Примиренчески решавате, че ще приберете само чантата в джоба си и няма да я използвате по предназначение - за други рециклируеми боклуци. И представете си напук на нормалната/моралната логика тръгвате полунарочно по напълно неотъпкани пътеки, но съдбата упорито насажда в краката ви ягодови цветове, други сини цветчета и разбира се пластмасови шишета. И сега отново светът ви се разделя на два: един, в който вие сте ЛУДИ и друг, в който ВИЕ сте луди. И при така създадената пространна възможност на неизчерпаем ИЗБОР не ви остава нищо друго освен да изберете лудостта...

Добре, че шишетата са поносимо малко а чантата преносимо голяма!

А кучето продължава да си препикава доволно всеки храст по пластмасовия ви път...

Представете си че това не се е случило... не можете (нали? дали?)... а и не трябва :)!

П.П. На село все още няма контейнери за разделно събиране, но пък в града( на 10км) има :)!!!