1572-рия километър

За съжаление безсмъртието се оказа преходно... Явно както идва с опита така си и отива с него.
Директно казано - напоследък дните не са ми дни... но капакът беше вчера когато ме домързя да си кача 4 етажа колелото за 3-те часа в които ще стоя във факултета. И мързелът да знаете се наказва - колелото ми го нямаше на слизане.

Сам съм си виновен - не подадох колективна жалба до полицията за необходимост от оперативна разработка, нито аргументирано становище до декана ни за преместване на стойката пред портиерите, когато откраднато поредното колело.

И ето как човек става жертва на собствения си мързел. Двойно! Но погледнато от положителната му страна поне съм поизчистил насъбралата се карма - кой знае трупана с години (например веднъж като малък откраднах от един приятел едни пластмасови човечета...).

Кофти момента е че точно сега имам достатъчно много ходене по центъра и не мога да си позволя лукса да ползвам каквото и да е друго превозно средство. Нито имам времето, нито желанието, нито има по-удобно от колелото.

Днес ще си попълня жалбата и ще гледам да поправя грешката от мързела...
Може би не е странно, но като изляза на терасата и погледна града - животът си продължава пак - със или без моето участие, със или без моята мъка, със или без моят гняв.

И така - моля ви за колективна медитация визуализираща връщането на толкова многото откраднати колелета!