Милион червени рози

Жил был художник один,
Домик имел и холсты.
Но он актрису любил,
Ту что любила цветы.

Он тогда продал свой дом,
Продал картины и кров,
И на все деньги купил
Целое море цветов.
Прип:
Миллион, миллион, миллион, алых роз,
Из окна, из окна, из окна видишь ты.
Тот, кто влюблён, кто влюблён, кто влюблён, и всерьёз,
Свою жизнь для тебя превратил в цветы.

Утром ты встанешь у окна
Может сошла ты с ума?
Как продолжение сна,
Площадь цветами полна.

Похолодеет душа
Что за богач здесь чудит?
А под окном чуть дыша,
Бедный художник стоит.
(Прип)

Встреча была коротка.
В ночь её поезд увёз.
Но в её жизни была
Песня безумная роз.

Прожил художник один,
Много он бед перенёс.
Но в его жизни была
Полная площадь цветов.

... Мина много време...
... Тя си знае ...

Детски еко инструктори

Две луни
не могат да целунат две слънца.
Две вълни
едва, едва се срещнат и се разделят.

Отдавна се каня да пиша... а тя пролетта си отлетя...
Най-важното - макар и самотна беше много красива и плодородна - мине се не мине два дена и вали, после нежно слънце гали. Растителен рай... Даже Русия и Украйна се похвалиха с житото .

По-същественото нещо, за което пиша този пост е завършилият вчера обучителен семинар на НЧ "Бъдеще сега" за инструктури за еко-обучения на деца. Ще ми се да споделя пълни и подробни впечатления, но рискувам да оставя бъдещите посетители на подобен курс фрустрирани от разкриването на малките "тайни", които правят една такава колективна проява магическа. Затова само ще опиша резултата от една от последните ни възложени задачи - да (до)нарисуваме впечатленията си от семинара.

Дълго мислих какво и как да нарисувам, дълго... дълго доколкото имахме само 3 минути :) и до колкото художествените ми възможности се свеждат до грубо стилизиране на обекти с правилна форма... Това обаче, което се измъкна от бесния поток на цялостни образи в съзнанието ми беше следната картина: в центъра - кристално синьо езеро изпълнено с бавно носещи се повърхностно гравитационни вълни (професионално изкривяване); на левият бряг на този микро-океан - гора; далече зад тях леко пресечен хълмист терен над който плавно се спуска замъглено оранжево слънце... А АЗ-ът наблюдава все така красив и пленителен залез както винаги - милиони години подред... По-важното обаче е, че мога да си позволя лукса да спя спокойно, именно защото съществуването на точно такива ХОРА като обучените инструктори ме кара да вярвам във възможността и нашите деца да имат възможността да наблюдават все същия красив и пленителен залез... и техните деца... все същия... пленителен и красив... залез...

Отдавна не бях срещал толкова много и толкова Вътрешно Усмихнати хора. И то наведнъж!!! И макар възрастовите граници да варираха в много широк за мен интервал: 18-35, не видях нито една "лелка" или "чичко", а големи и отговорни, но все пак Деца. Мнение затвърдено и от празнувания днес рожден ден в Южен парк, преминал основно в пръскане с водни пистолетчета(макар извалелият се дъжд), лудото безцелно мотане с колелета и многото спонтанно измислени игри за запълване на времето... По едно време чак ме хвана срам, какво ли си мислят "нормалните" колеги на рожденика за нас...

Урочасвам всички, които имаха желание да се обучават, но по различни причини това не им се сбъдна, да ви падне до главите някой ден дано!!!

А и още - толкова е красиво да караш колело в гората и пътят ти да е озарен с безшумни, мигащи и живи светлинки... че даже губиш пътеката и понякога минаваш през храстите захласнат по невъзпроизведимото естествено изкуство на природата. Орлин предложи една страхотна идея - да се снима дълга експозиция на светулките в гората... Ако имате излишно време за "губене" и вече не сте го направили - обезателно се разходете до близкия парк, преди да е свършило светлинното размножително шоу...

1572-рия километър

За съжаление безсмъртието се оказа преходно... Явно както идва с опита така си и отива с него.
Директно казано - напоследък дните не са ми дни... но капакът беше вчера когато ме домързя да си кача 4 етажа колелото за 3-те часа в които ще стоя във факултета. И мързелът да знаете се наказва - колелото ми го нямаше на слизане.

Сам съм си виновен - не подадох колективна жалба до полицията за необходимост от оперативна разработка, нито аргументирано становище до декана ни за преместване на стойката пред портиерите, когато откраднато поредното колело.

И ето как човек става жертва на собствения си мързел. Двойно! Но погледнато от положителната му страна поне съм поизчистил насъбралата се карма - кой знае трупана с години (например веднъж като малък откраднах от един приятел едни пластмасови човечета...).

Кофти момента е че точно сега имам достатъчно много ходене по центъра и не мога да си позволя лукса да ползвам каквото и да е друго превозно средство. Нито имам времето, нито желанието, нито има по-удобно от колелото.

Днес ще си попълня жалбата и ще гледам да поправя грешката от мързела...
Може би не е странно, но като изляза на терасата и погледна града - животът си продължава пак - със или без моето участие, със или без моята мъка, със или без моят гняв.

И така - моля ви за колективна медитация визуализираща връщането на толкова многото откраднати колелета!

Село мило, село родно

Представете си, че сте си на село...

Представете си, че пролетта е напреднала в раззеленяването и без вашата активна наблюдателна мисъл... Абе направо не сте разбрали как се е разлистило за два месеца... че и вързало на места...
Представете си, че разхождате кучето си на близкия баир до близката гора...
А сега си представете, че поляните са отрупани с разноцъфнали тревички... И белите бъдещоягодни цветчета привличат безотказно погледа ви и небрежно напомнят за Strawberry fields forever ...
Доловете и нюанса на безкрайно носещия се аромат на позната но неразпознаваема билка...
Разгънете въображението си и за слуховото възприятие, което получавате от лек ветрец спускащ се плавно по съответната изобарна повърхност в приземния граничен слой >:)... полъх преплетен с кучешки лай и овчи такъв... звънците на отдалечаващо се стадо крави... и радостен писък на обаятелно хищни лястовици при вечерен полет-лов на насекоми...

И в тази приказка изведнъж покрай иначе зеления ви път изниква нещо оранжево!!! Тук ненадейно бъдещето ви се разплита в два отделни свята: един, в който блаженството ви изтрива натрапените неприказни елементи и продължава да догонва безотговорността на кучешката му компания нейде напред; и друг, в който вкорененото любопитството на човешката ви природа (погубило достатъчно хора, но и направило забележителни открития) ви тласка към разгадаване на тайната на "Оранжевата мистерия".

Сега е момента да изберете в коя част на пространството-времето ще попаднете. За първата натиснете зеления бутон, за втората - оранжевия...

Представете си, че сте натиснали оранжевия.
Представете си, че прескачате вадата на отдавна пресъхналата река и с нарастващо разочарование, но пък със стопяваща се благодат, се приближавате към нарушилата хармоничното ви равновесие неестествено цветна картина...
А сега си представете Разочарованието, когато откривате найлонова торбичка...

И ний мълчим мълчим... загледани в пейзаж...

Тук вече част от вас хвърля отчаяно огнено ласо към първия свят, но повратната точка отдавна е преминала. Навеждате се и взимате чантичката. Докато разсъждавате дали здрава чанта сред зеленото поле не е ясен знак свише/снише да направите пролетното почистване на поляната се сещате как любимите ви хора вече ви смятат за луд с профил близък до този на клошар. Примиренчески решавате, че ще приберете само чантата в джоба си и няма да я използвате по предназначение - за други рециклируеми боклуци. И представете си напук на нормалната/моралната логика тръгвате полунарочно по напълно неотъпкани пътеки, но съдбата упорито насажда в краката ви ягодови цветове, други сини цветчета и разбира се пластмасови шишета. И сега отново светът ви се разделя на два: един, в който вие сте ЛУДИ и друг, в който ВИЕ сте луди. И при така създадената пространна възможност на неизчерпаем ИЗБОР не ви остава нищо друго освен да изберете лудостта...

Добре, че шишетата са поносимо малко а чантата преносимо голяма!

А кучето продължава да си препикава доволно всеки храст по пластмасовия ви път...

Представете си че това не се е случило... не можете (нали? дали?)... а и не трябва :)!

П.П. На село все още няма контейнери за разделно събиране, но пък в града( на 10км) има :)!!!

P.I.F.

Най-сетне!

Мноогоо отдавна се канех да посетя Маската и да се насладя на ПИФ, но последната една година все нещо ме спираше. Ту кофти ден, ту липса на компания, ту липса на настроение, ту прекалено морал...

Но тази събота звездите блеснаха по правилния начин:)!

И се сбъднаха много желания наведнъж... е вярно с няколко месеца по-късно(10 например). И все пак се позабавлявахме с любимите ми хора - много от тях, които не бях виждал отдавна! И някой които виждам от скоро ;p и се надявам да виждам по-често :)!

Обаче трябва да си призная - малко сме поостарели... и ПИФ и тях ги мързи вече сякаш...

Забавно беше да има около теб и хора, които не се възхищават дивно на групата, но за сметка натова се раздават на музикалните паузи :)!

Безкрайно благодарен съм на всички, които ме изтръгнаха от обхваналото ме ежедневие и ми причиниха съботната вечер!

Благодаря ви!

900 километър

И ний лепиим лепиим лепим!

В петък осъзнах, че освен супер невероятно и чудесно средство за предвижване, колелото си е и бреме. Точно в момента в който съм се пристрастил към карането и не си представям живота ми - особено този в София - без колело. Сигурно и с кола е подобно.

А самата история... Двоумях се дали да мина през Ловен парк за по-приятно или да бича по улиците за по-бързо. Разбира се избрах предвечерната песен на птиците... И хоп... спуках задна гума точно на входа на гората...

Не съжалявам за магията на вечерния горски хор... но съжалих за бремето - колело със спукана задна гума - което ми се наложи да мъкна чак до вкъщи... Не бях подготвен - нямах инструменти.

И така - чудесни 900 км, спукана гума, изтъркани спирачки, ръждясали тук таме части...
И супер удоволствие от преживяното!

Размисъл за любовта

Последната седмица някоко приятелки независимо една от друга поставиха пред мен (не)явно въпроса за това дали отношенията с партньорите им могат да се нарекат любов...

И от два дена от главата ми не може да излезе една песен на P.I.F., която сякаш е един от милионите възможни отговори как ли би трябвало да чувства обичащия своята половинка:

...
Всеки ден да почва с теб
и да свършва пак със теб,
аз мечтая за това.
...

Ех... и аз мечтая за това... или по скоро да не бях на сала...

PIF са велики!